The Subway (втора част)

 

Погледнах към таблото и оставаха още 2 минути до пристигането на влакчето. Започнах да крача напред и назад. Бях твърде стресиран, за да седна или да стоя прав, облегнат на стената. През идната седмица щях да имам твърде много изпити, които трябваше да изкарам с отличен или поне много добър ако исках да се освободя от изпитите на сесията. На никой друг не му пукаше толкова много. Хората бяха свикнали да изкарват слаби оценки, но достатъчни, за да минат. Аз не бях от тях. Не се задоволявах с просто минаване. Изпитвах някаква нездравословна нужда винаги да имам високи резултати и да бъда похвален за добрата си и упорита работа. Самият факт, че от мен се очакваше да имам блестящ резултат и аз го изисквах от себе си ме стресираше още повече. Прекарвах твърде много време в библиотеката и стоях до късно, за да чета и да се опитам да не забравя информацията.
Качих се в последния вагон.
Веднага я видях. Седеше на същото място, пишеше в сивия си тефтер и бе скрила част от лицето си в черен плетен шал. Можех да видя как умът и работи на пълни обороти.
Какво ли пишеше? Защо го правеше?
Куп въпроси, на които едва ли щях да получа отговори. Не и ако не я попитам. А самата мисъл да се приближа до нея и да я заговоря, тя да гледа мен, да се усмихва на мен, ме ужасяваше. Караше коремът ми да се свие. Предполагам, че ако бях по-комуникативен нямаше да имам проблем с това. Но не мисля, че комукативните биха и обърнали внимание, биха я видели така както я виждах Аз. За тях ще е странно момиче, което не си заслужава времето. Твърде прецакана, за да бъде част от живота им.
Тя кихна и ме извади от мислите ми. Сгуши се още повече в шала си, но не спря да пише. Не вдигна поглед, не се огледа, за да види дали някой е забелязал това. Сигурно не и пукаше или се бе изолирала от останалия свят. Способност, която и аз бих искал да имам.
„Спирка Софийски университет св. Климент Охридски”
Слязох и останах на спирката, загледан в отиващия си влак, в отиващата си тя.
Излязох навън и ме лъхна студен вятър. Потреперих и вдигнах ципа на якето си. Очакваше ме още един час пътуване в раздрънкан рейс и куп книги, които трябваше да прочета. И въпреки огромното ми нежелание щях да го направя. Не можех да се излежавам и да не правя нищо, а го исках. Бях се уморил от постоянно учене и писане. Бях загубил смисъла, но не се отказвах.Продължавах без да знам какво искам да постигна с това. Всъщност знаех… хубава работа и монотонен, скучен живот. Това се очакваше да бъде животът на всички. Вярвах, че и аз искам това, но вече не съм толкова сигурен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s