The Subway (пета част)

Буквално скочих от автобуса и с бърза крачка се насочих към метрото. Още щом се събудих изпитах огромно вълнение и нервност.
Влакчето тъкмо спря, когато слязох на спирката. Промуших се между хората и се качих в последния вагон. Очите ми я намериха и си отдъхнах. Дори не бях забелязал кога си бях задържал дъха. След онзи ден, в който я нямаше и след като я бутнах вчера, се тревожех дали няма да се качи в друг вагон или да хване метрото по друго време.
Тя вдигна глава и погледите ни се срещнаха.
Устните и се разтеглиха в сладка усмивка. Без да се замисля седнах до нея.
-Здравей. – каза. Думата, с която можех да опиша гласа и бе мед – сладък и пристрастяващ.
-Здравей. – отвърнах тихо.
Слава богу, че не заекнах. Тя се подсмихна и ми подаде една от розовите си слушалки. Сложих си я. Музиката завладя ума ми. Никога досега не бях чувал песента, но ми хареса. Бях сигурен, че щях да прекарам часове в търсенето и в интернет и не след дълго щеше да се превърне в любимата ми песен.
Бях си представял как двамата слушаме музика и ми бе трудно да повярвам, че това наистина се случва.
Возихме се в пълно мълчание, толкова близо един до друг. Можех да докосна ръката и, да вплета пръстите ни.
Погледнах към таблото и установих, че трябваше да сляза на следващата спирка. Тя забеляза разтревожения ми поглед и промълви:
-Остани.
Погледнах я объркан.
-Не слизай. – прошепна и положи глава на рамото ми. Затвори очи и обви ръце около ръката ми.
Вцепених се и не помръднах. Дори за момент забравих да дишам.
„Спирка Софийски университет св. Климент Охридски”
Оповести гласът. Хората слязоха, трябваше да съм един от тях. Вратите се затворих, а аз не смеех да помръдна. Не исках да се отделям от нея.
Влакчето спираше, тълпите слизаха и биваха заменени от други. Само ние продължавахме да седим. Тя сгушена в мен, аз страхуващ се да помръдна.
След още няколко спирки тя отвори очи.
-Хубаво е. – промълви и се сгуши още повече в мен. – твърде хубаво. – добави тъжно.
Куп въпроси напираха, но не можех да им позволя да излязат и да развалят момента.
-Странно ли ще е ако кажа, че се чувствам на мястото си? – вдигна поглед и питащите и очи започнаха да изучават лицето ми.
-Не. – поклатих глава.
Цялата ситуация изглеждаше странна, твърде странна за страничен наблюдател, но не и за мен. Чувствах това като най-нормалното нещо на света, като дишането.
Тя си отдъхна и усетих как тялото и се отпусна.
-А странно ли е, че въобще не смятам това за странно? – засмя се.
-Не. – отново поклатих глава и също се засмях.
-Вероятно не го смятаме за странно, защото самите ние сме странни. – заключи.
Никога не бих и лепнал етика „странна”, но определено бе различна.
-Не е нужно винаги да си толкова напрегнат. –докосна ръката ми и тялото ми се напрегна още повече. – За това говорех. – намръщи лице.
-Съжалявам. – не знаех какво да кажа.
Това я накара да се засмее.
-Не трябва да ми се извиняваш. Винаги изглеждаш толкова стресиран, а животът не би трябвало да е стресиращ, нали. – погледна ме преди да продължи. – Трябва да е забавен, незабравим, вълнуващ. Всички тези неща, които не е. – въздъхна. – Живеем в този кръговрат и следваме отъпкания път, вървим по нечии други стъпки. Не следваме сърцето си, дори не мислим самостоятелно. Гласът в главата ни не е нашият, а нечий друг.
Гледах я, гледах как лицето и става тъжно, как и се иска да заплаче.
-И твоят живот е такъв, моят също. Но никога не е късно за промяна, знаеш това нали. – кимнах веднага. – Промяната е хубаво нещо. Винаги е била, но хората се страхуват от нея, защото тя е риск, който понякога струва много. Не всеки е готов да плати цената. – спря за момент и очите ни се срещнаха. – Би ли рискувал?
-А-аз – въпросът и ме хвана неподготвен. – Не съм мислил за това ако трябва да съм честен. – видях в очите и разочарование.
Не исках да виждам това, исках да виждам само блясък и радост.
-Съжалявам да го чуя. – призна. – Но никога не е късно да помислиш. Не го отлагай.
-Ти мислила ли си го? – попитах я.
-Да. – отговори веднага. – Мисля го всеки ден, мисля за това твърде много, всяка минута. – гласът и се сниши. – Полудявам.
-И какво смяташ да направиш?
-Единственото правилно нещо. Ще се отклоня от пътя, от осветената пътека и ще поема в друга посока, ще вървя по неутъпкан път, ще направя живота си такъв какъвто искам, а не такъв какъвто се очаква да е. – каза сякаш това е най-простото решение на проблема и.
И звучеше така, но всъщност никак не беше. Не всеки имаше смелостта да мисли като нея, да желае да е личност, а не част от стадото. Аз бях част от него, не исках, но бях.
-Харесва ли ти този живот, който водиш?
Поклатих глава.
-Тогава защо не направиш нещо? От какво те е страх? – големите и сини очи бяха сключени с моите и дланите ми започнаха да потят.
-Никога не съм мислел, че мога да живея по друг начин освен да следвам правилата. – повдигнах рамене. – Но започвам да разбирам, че този живот не е за мен, не се чувствам на място. И въпреки това съм част от него. Притъпявам бунта си и продължавам напред без да поглеждам на ляво или на дясно.
-Роботи, това сме ние… – тъжно каза. – Искаш ли да си такъв? Защото аз не. Но е по-лесно да си. Винаги е било по-лесно да следваш глупавите правила и да следваш другите. Хората избират това, защото не искат да се борят за себе си, не искат да са различни и да са откъснати от останалите. На мен не ми пука за хората и какво мислят те. Имам само този живот и искам да го живея пълноценно, а не да се озова затворена между четири стени, сядаща на бюро и обработваща документи или нещо такова. – направи отвратена физиономия.
-Поставяш под съмнение всичко, което съм смятал за правилно и редно. – въздъхнах, а тя се подсмихна. – Не искам да ти призная, но ти си права. Толкова права. Всичко, което каза, всичко, което мислиш, е истина.
Тя се усмихна.
-Не прахосвай живота си. – това бяха последните думи, които ми каза преди да се отдели от мен и да слезе от влакчето.
Всичко се случи за секунди, твърде бързо, за да се осъзная. В един момент бе в прегръдките ми, а в другия от другата страна. Дори не можах да я последвам, защото вратите се затвориха. Тя изчезна. Прокарах нервно ръка през косата си преди да забележа нещо на седалката до мен – сивият и тефтер. Беше го забравила или нарочно оставила, не знаех. Взех го с треперещи ръце. Всичко, което бе написала, мислите и, завратулките и, всичко това бе вътре. Страхувах се да го отворя, страхувах се да прочета какво пише, страхувах се да се убедя отново, че тя е права…

2 thoughts on “The Subway (пета част)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s