The Subway (шеста част)

Седях на леглото си и въртях тефтера в ръцете. Все още не го бях разгледал, не бях прочел нищо от него. Нямаше да е честно спрямо нея, но имах чувството, че нарочно го е оставила.
След още няколко минути дебати реших да отворя на произволна страница.
Почеркът и бе леко крив, думите бяха написани набързо. Около текста имаше различни мрежи от криви линии.
Не можех да спя. Не можех, а исках. Тялото ми бе уморено, но умът ми не спираше да работи, да възпроизвежда огромни количества мисли, които бяха толкова хаотични, че не успявах да хвана нишката им. Единственото, което усещах бе умора и болка, но нямаше лек за нито едно от двете.
Прелистих страницата нетърпелив да прочета още.
Днес не исках да стана от леглото, не исках да изляза от нас, не исках да се изправя пред реалността. Изпитах огромен страх, треперех и мечтаех за покой.
Станах от леглото, облякох се, гримирах се и почти изглеждах нормално. Мисля, че „почти” е думата, която използвах най-често:
Почти нормална
Почти се чувствам добре
Почти живея
Почти щастлива
Знаех точно как се чувства, защото и аз имах такива дни. Дни, в които нищо нямаше смисъл и в главата ми бе каша. Но ставах от леглото, обличах се, слагах си фалшива усмивка и излизах от нас. Сливах се с тълпата и се чувствах като част от нея. Но никога не съм бил и никога няма да бъда. Защото съм различен и не би трябвало да ме е страх да си го призная.
Видях го за първи път днес в метрото. Седна седалка на противоположната срещу мен страна. Тъмнокестенявата му коса бе разрошена, очите му излъчваха толкова много неща – любопитство, мистерия, тревога, страх, куп незададени въпроси, желание.
И той гледаше към мен. Не с отвращение, а с любопитство.
Защо? Исках да го попитам, но вместо това увеличих звука на музиката и се опитах да се отдалеча възможно най-далеч от реалността.
Очите ми се разшириха. Нима това е за мен? Тя ме е забелязала. Не мислех, че е , но явно съм грешал. Сърцето ми заби бързо и обърнах страницата с треперещи ръце.
Любопитството му не намаляваше. Не бе заменено от досада или отегченост. Не ме караше да се чувствам некомфортно, но определено пораждаше много въпроси. Караше ме да си мисля за него, във времето, в което не се возех в метрото. Пишех за него…не вярвах, че ще пиша за някой друг освен за себе си и за кашата в главата ми. Но ето сега седя във вагона, той е срещу мен, и пиша това.
Бях изненадан от това, че и тя се е чувствала по същия начин както и аз.
Трудно е, толкова е трудно всеки ден да се правя на някого, когото не съм. Трудно е да се усмихвам, да съм позитивна. Трудно е да съм нещо, в което не вярвам. Трудно е да съм себе си, когато не знам истинското значение на тези думи.
Но докато се возя и пиша или драскам в тефтера си не изглежда трудно. Затова се возя и толкова време. Сякаш се опитвам да избягам от реалността, но не успявам, защото спирките свършват и ми се налага да сляза.
„Последна спирка”
Бум
Край на бягство
Бум
Реалност
Прокарах пръсти по мрежата от линии. Вгледах се в тях и можех да видя различни цифри и букви. Каша, безизходица. Това е било вътре в главата и. Нищо не е било перфектна. Самата тя е била твърде прецакана, за да се впише в подредения свят. И в този момент осъзнах, че колкото и да се опитвам няма да успея да съм част от този свят. Може да прекарам целия си живот в опити, но няма да има смисъл и ще е загуба на време. Защото колкото и да се напирам и да не се отказвам, нямам място там.
Вече не изпитвам нужния покой , който получавах от возенето. Усещам как стените ме приклещват и въздухът свършва. Но продължавам да се возя само, за да го видя. Знам, че той ще се качи, ще ме погледне и ще се почувствам значима.
Жалка ли съм? Не ми пука.
Но аз дори не го познавам…
В ума ми изникна споменът от онзи ден, в който тя седеше със затворени очи и се бореше за глътките въздух. Но е продължила да се вози само, за да ме види. Аз самият независимо от лекциите ми винаги се возех по едно и също време в метрото – 10:30 часа.
Чувството, че мислите ни един за друг са били споделени беше хубаво, но и плашещо.
Какъв е смисълът на живота?
От много време насам си задавам този въпрос, но не мога да намеря отговор. Не мисля, че съм тук, за да водя скучен живот. Не мисля, че който и да е от нас е на Земята заради това. Не искам да съм част от кръговрата, не искам да следвам никого. Искам моя история, мой път. Искам самостоятелност, искам да чувствам, искам да преживявам. Искам да съм свободна и да не следвам ничии правила.
Знам, че и ти искаш това. Просто те е страх да си го признаеш. Направиш ли го нищо няма да те спре да се обърнеш и да избереш друг път. Може да си сам в началото, но няма да е така завинаги.
Не се страхувай да си различен.
Погледът ми дълго се задържа на този текст, последният който бе написала. Знаех, че има право и знаех, че ще съм идиот ако не я послушам. Криех се дълго време, потисках твърде дълго време тази част от мен. Опитвах се да съм друг, такъв какъвто се очаква от мен. Но в крайна сметка това е моят живот и само и единствено аз трябва да вземам решенията си и да определям правилата.
Оставих тефтера на нощното ми шкафче и си легнах. Дълго време не можех да заспя и гледах тавана. Думите и се повтаряха в главата ми:
„Промяната е хубаво нещо.”
„…ще направя живота си такъв какъвто искам, а не такъв какъвто се очаква да е. ”
„Имам само този живот и искам да го живея пълноценно, а не да се озова затворена между четири стени, сядаща на бюро и обработваща документи или нещо такова. ”
„Не прахосвай живота си”
„Не се страхувай да си различен.”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s