Кошмар (Шеста част)

Петък вечер.
Повечето хора бяха навън, купонясваха, напиваха се, забиваха се с непознати и на другата сутрин се държаха сякаш нищо не се е случило. Но затова бях и аз, за да им припомням грешките и какво е могло да се стане, за да ги плаша, за да ги карам да се събуждат с писъци.
Тя не беше като тях. Още в 23 часа лягаше след като бе чела книга. Винаги една и съща рутина. Вечеря, телевизия, душ, книга и чай. Харесваше ми фактът, че знаех какво прави. Следваше тези стъпки и не се отклоняваше от тях. Чувството е приятно, все едно я познавам или сме най-добри приятели. Бих дал всичко на света, за да ме види.
Приближих се до нея и докоснах челото и. В съня и се появи огромна пропаст. Хората пропаднаха в нея. Безуспешно се опитваха да излязат. Тя стоеше на края на пропастта и гледаше ужасено. Лицето и стана призрачно бяло. Не знаеше как да им помогне.
Усетих Силата. Бавно завземаше тялото ми. В началото бе като топлина, която в последствие се превръщаше в огън. Днес изпитвах нуждата да усетя пожар. И не пожар на малка къща, а пожар на цяла гора, на цял град. Исках да горя, да ме боли дори.
Пропастта изчезна. Тя се намираше в хол. Седеше на дивана и гледаше с празен поглед към екрана на загасения телевизор. Очакваше новини. Бе седяла твърде дълго и никой нищо не и казваше. Но вместо да стане и да намери майка си, тя продължи да се взира в изкривения си образ.
Тревожност, напрежение, притеснение, страх, но съвсем лек. Емоциите и трябваше да бъдат усилени, за да бъде усилена Силата.
Огън…огън…огън…незадоволително. Още, още, исках още.
Вратата на хола се отвори и тя вдигна глава. Беше готова да се разплаче.
Едно малко подухване и щеше да падне. Аз бях това подухване и тя щеше да счупи всяка една кост от тялото си при падането.
Майка и не каза нищо, не бе нужно. Разбираше се. Стойката и бе прегърбена, цветовете от лицето и бяха изчезнали и заменени от мъртвешко бяло. Под очите и се бяха наместили огромни торбички. Черно и лилаво се сливаха.
Тя осъзна истината. Истина, за която се опитваше да не мисли, да отрича, но дълбоко в себе си знаеше, че няма друг вариант.
Сестра и, малкото сладко бебче с розови бузи и меки ръчички, която обичаше повече от всичко на света, я нямаше. Бе починала, неуспяла да преживее нощта в болницата.
Сълзите, които успяваше да сдържи толкова време и които се надяваше, че ще изчезнат след като види майка си, започнаха да се стичат една след друга. Това не се случваше. Не, не, не. Не е възможно един живот да бъде отнет толкова рано. Не е честно. Не е правилно. В що за свят живеем?
Тя се сгуши във възглавницата и продължи да плаче. Започна да крещи силно. Имаше чувството, че някой късаше сърцето и на малки парченца и после стъпква всяко едно от тях с всичка сила.
Емоциите задушаваха въздуха в стаята. Страх, безсилие, раздираща болка, тъга, самота.
С всяко нейно хлипане, с всяка сълза, Силата в мен ставаше все по-голяма. От топлина се превърна в огън и се разрасна в пожар. Огромен пожар, разпространяващ се из цялото ми тяло.
Причинявах и още болка. Припомнях и случки със сестра и, припомнях и, че нея вече я няма, че никога няма да я храни, да и чете приказки и да я целува. Никога…никога.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s