*4*

 

 

За него животът не струваше. Беше убеден, че всеки вярващ в обратното е пълен кретен, кръгъл идиот и тотално заблуден тип. Животът изцежда хората, изпива всяка капка жизненост.
Едно от доказателствата е возенето му в този скапан и раздрънкан автобус на пък за дома. Движеха се със скорост сравнима с тази на охлюв. Хората бяха залепени един за друг. Дишането беше трудно. Да, той определено искаше след нощната си смяна в Subway да пътува 2 часа до тях. Голямо удоволствие бе да бъде ръчкан от бастуна на някакъв дядо, да бъде настъпван и да се поти.
Автобусът спря рязко и хората се олюляха. С отварянето на вратите слязоха доста от возещите се. Въздух, въздух, въздух… Но на тяхно място се качиха други. Той вярваше, че днес ще е последният му ден.
„Сбогом приятели, сбогом клуб, сбогом семейство, сбогом красиво момиче с лилави краища, с което така и не се запознах.”
Но в мига, в който думите „лилави краища” се появиха в съзнанието му, той я видя или поне забеляза лилавото в косата и.
Всички хора, добре натъпкани, му пречеха да я огледа, да се убеди, че е тя. Нямаше нужда. Вътрешно знаеше, че е тя.
Автобусът пак спря. Поредната тълпа от хора слязоха, за да бъде заменена от друга. Тя също слезе. Вървеше бързо по тротоара. Сякаш закъснява за някъде. Автобусът потегли. Той успя да достигне до прозореца, избутвайки един мъж грубо. Но успя да я види. Тя беше… неговото момиче от клуба.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s