#28

large
Минаваше 23 часа. Цялото и семейство спеше, само тя бе будна и не спираше да пише бързо на клавиатурата на лаптопа си. От чашата до нея се издигаше пара и във въздуха се носеше ароматът на свещите – ванилия и канела.
Лицето и сияеше, а очите и блестяха. И въпреки физическата умора, тя се чувстваше по-жива и будна от всякога. Усмивката и ставаше все по-голяма след всеки един негов отговор. Сърцето и препускаше удари и вътре в нея се разливаше топлина, след всяка негова мила дума.
Той: Всичко е прекрасно и просто не знам как ни се получава
Тя: Аз също… нереално…
Момичето прехапа устната си, обмисляйки дали да напише това, което и се въртеше в главата през последните няколко седмици.
Тя: Мисля, че знам причината за това
Той: Така ли? Сподели
Тя: Вярвам, че ние сме сродни души – две изгубени парченца, които най-накрая са се открили…
Думите и не и се струваха крайни, но не знаеше как той ще ги възприеме. Не беше от хората, вярващи в съдбата и сродните души. Но въпреки това, тя се престраши и му го написа.
Той: Знаеш, че попринцип не вярвам много в това, но някак си ми харесва да си мисля, че сме такива
И след прочитането на този един ред, усмивката и стана дори още по-широка. Никога не бе вярвала, че ще срещне такъв човек като него. Човек, с когото ще си пасне, сякаш са създадени един за друг. Човек, който ще е това, от което тя има нужда. Човек, който ще е всичко за нея, на когото ще има пълно доверие. Човек, споделящ чувствата и. Човек, за когото тя ще значи също толкова много колкото и  той за неч. Човек, който ще я обича…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s