#32

 

Вървяха по тъмната уличка. Държаха се за ръце и тихо разговаряха за бъдещето. За това какво ги очаква, какво искат да постигнат. Искаха да са заедно, независимо от всичко… Завинаги… Всеки път, когато той изричаше тази дума сърцето и ускоряваше ритъма си. И докато той говореше, тя не сваляше очи от него. Не можеше… Той беше най-прекрасното същество на света. И бе само и единствено нейн. Обичаше я с цялото си сърце, повече от всичко. Това и бе достатъчно. Нямаше нужда от друго. Само от него… А той беше перфектен…перфектен за нея…напълно допълващ я…напълно разбиращ я…
Той спря да върви. Придърпа я към себе си. Обхвана с ръце лицето си. Целуна я нежно. Тя усети как се разтапя в ръцете му. Усети как цялото и тяло настръхва от допира му…Светът застина в този единствен перфектен миг… Времето спря в този единствен миг…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s